Gluhata molitva

Нощта беше студена и мъглива. Селото спеше притихнало, от време на време кучешки лай раздираше тишината. Над прихлупените къщи се извисяваше единствено планината, ледена в своята гордост и безмълвна във вечността си.
Малката кирпичена къща беше почти в края на селото, от единственото прозорче се виждаха нивите. Прогнилата дървена врата се отвори, ръждясалите панти изскърцаха злобно и някой излезе. Беше жена, цялата загърната в черно. Виждаше се само лицето й, високите скули, напуканите устни и горящите като въглени очи. С бързи стъпки, жената тръгна към църквата. Прекоси глухото село, без да погледне настрани. Псетата я лаеха, но тя не обръщаше внимание. Знаеше, че това е просто израз на безсилие и яд, от това че затворени зад дървени огради, докато тя преминаваше свободно покрай тях. Животните не можеха да й направят нищо, а тъмнината я скриваше от хорските погледи. Тя влезе в църквата и пламтящият й поглед обходи иконостаса. Майката вдигна ръце за молитва.
- Господи, Боже, пощади го, той в нищо не е съгрешил! Не искаше да ходи да воюва, насила го накараха! На мравката път правеше, през живота си никому не е сторил зло! Спаси го, Боже, съхрани го! Само да си дойде вкъщи жив и здрав! Моля те, Господи, доведи го пак при мен! Нищо повече не искам, само сина си! Моля те, Боже, Отче наш!
Пукването на зората сякаш я стресна, слънчевите лъчи като че ли я подплашиха. Тя излезе от църквата и извика. На прага лежеше мъртъв гълъб. Белите криле бяха изпружени, а през полуотворената човка бяха изтекли наколко капки кръв. Обладана от злокобно предчувствие, жената в черно хукна към дома си. На врата беше забоден некролог. Скоро добавиха и още един…

Живот

Сградата на болницата беше малка и сива. Прегърбеният покрив притискаше приличната на картонена кутия постройка и бавно, но неумолимо я смазваше. Прозорците бяха малки и замазани, покрити с прах, пепел и сажди. Слънцето клонеше към залез, а шумът от уличното движение беше странно приглушен. Уличните лампи постепенно угасваха, сякаш под напора на виещо стенание.
Всички прозорци вече бяха тъмни, светлината в тях беше умъртвена. Но един от тях като че ли беше още по-тъмен. Въпросният прозорец изглеждаше някак си изкривен и нереален. Бавно над него надвисна сянка. Постепено и уверено, Смъртта се промъкна през омаломощеното стъкло и завладя сградата с убийственото си присъствие. Тя се замисли за момент, след което стисна верния си сърп, който така съвършено прилягаше на безплътната й ръка, и тръгна по коридорите. Тежките й стъпки навяваха обреченост и печал, пронизващият поглед – вледеняваща забрава. Внезапно Смъртта спря. Една открехната врата привлече вниманието й. Безпогрешният й инстинкт, който й подсказваше кога животът си отива, я тласна в малката зала. Бездънните очи обходиха помещението и сякаш го погълнаха. Легло, а над него системи. Между тях едно тяло. Умиращо тяло. Очите на загиващото тяло бяха широко отворени, зелените зеници безпомощно се взираха в опръскания с кръв таван. Смъртта се приближи и се вгледа във вегетиращия труп. Демонична усмивка озари лицето, невиждано от смъртен.
“Аз съм тук, за да те взема,
душата ти аз с окови да пленя,
глава от тялото да разделя…”
Опустошителният шепот изпълни мизерната реанимация. Смъртта игнорира многото системи,както и дихателния апарат. Те бяха абсолютно безпредметни, жалки опити на още по-жалките човеци,които изобщо не можеха да я спрат. Смъртта замахна и разсече застоялия въздух. Сърпът описа дъга и острието докосна бялата кожа на тънката шия, изпълнено със свирепото желание да я разкъса и да се стопли в изнемощяващата кръв. Но изведнъж Смъртта се спря и отново погледна неподвижните очи.
“Аз не виждам скърби и страдания в този поглед кух,
смях и радост дразнят моите очи,
в това тяло още аз намирам дух,
слънце виждам в черните коси,
тя, глупачката, от любов се е затрила,
не ще я нарани моята нечовешка сила.”
- Не мога да я взема, промърмори Смъртта сама на себе си. – Това би било… нечестно. От друга страна, аз презирам честта, срещу мен тя е безсилна. Всички скрупули са мои роби, съвестта аз имам за слуга. И все пак, не мога да я взема. Има нещо толкова недовършено в този умиращ поглед… Като се замисля, тя сама ще доиде при мен. Мога да я оставя да се мъчи още малко, да си поиграя на котка и мишка с това глупаво о влюбено момиче…
Смъртта си пое въздух със съскане и гласът й прогърмя:
- Живей!
Таванът се разтърси,стъклата извънтяха и не устояха на силата на това вечно заклинание. През вече счупените прозорци нахлу студен вятър. Кардиографът се раздвижи и нададе писък. Мека светлина озари празните очи
Преди да излезе от порутената болница, Смъртта извади малък пясъчен часовник и го завъртя. Пясъкът се удари в стъклото и започна да изтича.
“ Ще се върна,
когато ти не ме очакваш,
каквото дадох,
аз само мога да унищожа…”

Abandoned

I see so many spears pointing at me,
your absence is slowly killing,
I no longer see a point in living,
I don't know why I chose to be,
there's a broken mirror, a jagged piece of glas,
my glance is only searching images of you...

Спомен

Вечен огън във душата ти ще разпаля аз,
безсмъртен пламък там ще сътворя,
не ще го угасят годините,
или пороят от сълзи,
докато изсечен моят образ
в твоето съзнание гори

Resist

Every defense can be broken,
every hope – shattered,
only mind can resist the attempt to be battered

Есен

Става хладно – падащи листа,
аз виждам твоя образ в шумата,
изваяна от злато си ти,
във мойте цветни есенни мечти.
Споменът за теб е пълен с тъга,
защо ли всичко случи се така?
Трябваше ли аз да те спра,
или ти да ми пречиш да реша?
Навън е вече студ – светът е глух,
а моят тъжен вопъл остана си нечут,
надеждата безмълвно изгоря,
любовта се строполи във пепелта…

Boundaries

I broke the boundaries of time and place,
they can’t obstruct me any longer,
I broke the boundaries of love and hate,
they can’t blur my thoughts tomorrow or today,
I broke the boundaries of reality and dream
and entering the world I had discovered
I got trapped in the desert I created.

Morello Blossom

Walls……behind them people,
and fate was hiding behind each face…
between the people a tree with shining bark,
a tempting glitter of its leaves,
a whisper full of fake desire
cause it’s actually a cry of desperation,
a begging call for help…
Two golden chains are tightening the tree,
trying to conceal its weep and to hide the silver tears
and one morello blossom endeavouring to open…
People, you can save the tree!

Катарзис

Навън беше тъмно. Може би беше нощ,а може би слънцето беше излязло в пенсия. Важното бе,че нямаше светлина.
Когато се почувства достатъчно сигурна, Надя бавно изпълзя от черупката си,отиде до прозореца и го отвори. Отначало вятърът се заигра с косата й,тичайки между черните кичури. След това нечовешката тъмнина неусетно се промъкна и тихо я обгради. След това я смаза - Надя усети,че потъва в някаква безплътна празнота,сърцето заблъска кухо в гърдите й. Беше дошъл моментът да се бори. Сега или никога. Надя се надвеси през прозореца и гласът и отекна в тишината:
- Господи, аз не вярвам в теб!
Мълчание. Вятърът замря. Безмерната тъмнина потрепери и като че ли се сви. След тожа от някъде долетя повей. Листата на една стара върба прошумуляха и Надя усети нечие присъствие. Един глас прогърмя в умореното й съзнание:
- Защо?
Повелителната интонация изискваше отговор. Надя не се поколеба:
- Защото Ти ме оковаваш в една бутафория! Безсмислено, жалко съществувание! Аз съм никому ненужна и нямам нужда от никого,което е глупаво! Създаденият от Теб ред ме отвращава! Не искам да водя такъв живот,чуваш ли,Господи? Не искам една завладяваща безсмислица!
- Глупачка!, изплющя гласът. - Сляпа и безмозъчна глупачка! Прогледни!
Надя се олюля и главата и издрънча при допира с пода. Навън слънцето правеше първи плахи опити да изгрее и да прогони необятната нощ.
-Слънцето изгрява за всеки, каза си Надя. -Значи, и за мен.
Тя скочи,облече се и отиде на училище. През този ден Надя осъзна,че страшно мнго хора се нуждаят от нея. Откри,изненадващо за самата нея, че тя също се нуждае от тях. Откри,че е центърът на своята малка вселена. Безмислената бутафория се разкъса и преподреди. Превърна се в...живот

Home,sweet home...

Pak sym si vkyshti. Hodih v Greece,hodih v Avstriq,no se zavyrnah :)
Kakto e kazal poetyt Burns, "...ptichkite peqt,Gospod e na nebeto i vsichko e nared." Perifrazata mi e dosta gruba,osven ne sym siguren dali tova ne beshe Tenesi,no nqma znachenie. Otnovo sym v svoi vodi...

Везни

Линейката бясно препускаше по улиците в отчаян опит да стигне до болницата преди и последните късчета живот от гаснещото тяло на Надя да бъдат безвъзвратно изгубени. Сирената раздираше плътната тишина,обгърнала града. Един живот,който беше убеден,че е бил прекъснат не навреме…
Парадоксът в случая беше,че едно от наи-съвършените творения на природата – човешкият мозък,чиято изначална функция е да напомня на сърцето да бие и на белите дробове да вдишват, беше използван точно с обратната цел. Надя беше стигнала до убеждението,че нейният живот вече е безпредметен. И тялото й се беше подчинило. Безпрекословно. Като добре смазана машина.
Дефибрилаторът се допря до гладката й кожа. Групичка от наелектризирани частици нежно проникнаха в умиращото тяло и се насочиха към непокорното сърце,решило,че вече може да си даде почивка. Но мозъкът отказа да се вслуша в посланието им. Загубата на кръв го беше направила неспособен да разсъждава. Бездната,в която Надя пропадаше,ставаше все по-дълбока и необятна.
Но съзнанието на умиращото момиче беше другаде. В центъра на някакво огромно помещение,смазващо със своята необятност,стоеше Надя,загърната само в ефирно кашмирено наметало. Пред нея имаше златна везна,на която бяха сложени череп и едно мъничко сърце. Надя с учудване забеляза,че в ръцете си държи сребърно перо. Везните бяха в равновесие. Посланието беше дразнещо очевидно – едно перо беше достатъчно,за да ги наклони в една от двете посоки. Едната обещаваше спокойствие,отпускаща хладина и забрава,мудните води на Лета щяха да я отнесат някъде далеч от тук. А другата можеше да й даде гняв, разочарование,но и надежда,една идея любов… И поне мъничко смисъл… Надя направи своя избор. Взе перото и го постави върху везната.
“Петров,час на смъртта?”, провикна се дежурният лекар.
“Има ли значение”,отвърна му Петров.
Един надгробен камък повече. Един живот по-малко… Има ли значение?

Усмивка

Устните студени,изпръхнали,сами,
очите гледат празно,погледът е странно тих,
душата е скована,премръзнала,на части разделена,
ръцете са протегнати в молитва заглушена,
а на лицето заковава се усмивка,
безумна в своята извивка,
смъртта косата си протяга,
човекът спъва се на прага...

kuponche

Nai-posle uspqh da sybera hora vkyshti,opredeleno se otrazi pozitivno v/u nastroenieto mi...donqkyde. Imam predvid,che v edin moment se zapitah dali si struva cenata :D
Orlin,estestveno,se dyrja kato svinq,no se symnqvam,che tova bi moglo da uchudi nqkogo :DD Nikito,kakto vinagi,beshe bezobidno piqn...vyobshte idiliq
A shto se otnasq do cigarite i kostilkite po poda,ORLINE,za tqh ne mi se govori sega